***   Северна зима водите скова и бяли простори безпътни искрят. В мисли загърната дълго бродя, под стъпките спомени тихо шептят...    Северна шир безконечна навред... Руско безбрежие в реките лежи. И търся аз песен, и търся завет, и търся отплата за стари войни...   Бродя из простора пуст мълчалив, и роня снежинки от бялите клони. Покрива брезите сводът мъглив с дантели и звън, като стари икони.   Северна шир – необятен безкрай... Бродя и под стъпките спомен шепти... И търся в лицата забравен сияй, и търся в очите далечни искри...   Търся аз погледа благ и победен на онзи безименен, вечен солдат... А в тихо мълчание на образ безвреден гледат очи без взор и без цвят...   Бродя из широкия северен град... И в тъжни лица безпътие лежи... И в шумни реклами гори над Арбат чуждият блясък на чужди мълви.   Загърната в мисли бродя и не питам... А спомени шепнат, и шепнат край мен... Южен смях от сърцето долита, но търся аз в севера спомен свещен.   Онази пленяваща дивна картина, на горско вълшебство и дървен уют, онази избушка, в едно въплътила душата на майката в руския дух...   Онази непреходна обич и радост, излята по руската степ и гора... Онази, човешката, гордост и благост, превърнала спомена в ярка мечта...   Бродя сред безпътието, чувствайки път... Бродя и в сърцето се носи заря... - алена рана от спомен и лък, рана от вяра, любов и мечта...     Бродя и безмълвно ме гледа река... В утешно безвремие вълните текат... Тихо от моста накланям глава, а куполи златни в водите блестят...   Шепна молитва, копнежа шептя... И гледа ме тихото руско небе. И шепне под мене Москва-река, и звънко по моста й пее дете...   Бродя под недвижното северно утро... Тихо безпътие, ще срещна ли брод? Гледа ме глухо, прозрачно и мъдро странно безкрайния северен свод.   Нями простори, притворили очи, безчувствено в зимно безмълвие лежат. И с поглед на знаещ, нечакащ дори, тихо в апатия безтрепетна бдят...                                ***   Стеле простори безкрайна земя, а плава в сърцето пленителен спомен. Туй що не иска да бъде сълза и страничка тиха в буквара исконен...   Стеле простори и мисли безкрайни, сякаш в душата цвете цъфти – туй що не иска да бъде хербарий в тихата книга на минали дни...   Стеле раздумие далечна тъга и свива сърцето безумна печал. А тихо в простора виси светлина и трепне в мъглите гордост и жал.   Песен залива на погледа жара и тлее в очите безмълвна искра. Бял хоризонт се потапя в омара и шепне земята слова от мъгла.   Тихо извира от трепет безкраен обич нетленна, копнеж негасим. И порив в молитва пламти всеотдаен, сякаш лампада от поглед любим...   Руски простори, незрими сияния... Книга разтворена, тих светослов... Болка безмерна и вяра безкрайна... Вечна молитва и вечна любов...                                   ***   Утро изгрява сред тих полусън, мъглите недвижно в полята лежат. Сипе се скреж и сребърен звън, пред спомена мълком солдати вървят...   И питат със поглед и търсят с очи  и с ласкаво-нежна усмивка бродят. И чувствам как трепетни жарки сълзи по лицето ми южно текат и димят.   Нося в сърцето си тяхния взор, нося в душата си тяхния зов. И тихата преданост, тихия простор,  - предана и предана вечна любов...   Нося във спомена тяхната правда, и търся знамение в мъглите навред... И кротка надежда изгрява и радва, вяра, утеха и роден ответ.   Ще срещне ли някога брод любовта – тази любов, исконна и свята?... Покръстена тихо от вярна ръка, птица разтваря с крила далнината...                                ***   Отново сред зимния сън докосвам аз лятните струни. А сипят талази навън бяли седефени бури.   Северен полъх поглажда и сипе се снежна мъгла. И в топли воали се ражда коледна ярка звезда.   Звънти във гората мълчание, в косите запалва се скреж. Бди в изповедно мълчание ангелски, топъл копнеж.   А пари в гръдта ми, далечна южната топла земя и родната ласка сърдечна на пъстра балканска зора.   Но кани в простора мълчание – тихо, бездънно, безкрайно... Кани в мъглите мечтание, и пари във чувство незнайно.   Люшната в луда везна, душата безмълвно трепти и в странна, прозрачна тъга сладостно, топло боли.   Простряла ръце в тишината, пленена, не търся аз брод... Навред – безкрайна земята, навред – безкрайния свод...   Прегръщам в сърцето деня, простора в душата прегръщам. И свойта дилема една в люлка съдбовна превръщам...